понеделник, 13 юни 2011 г.

Стара кръв I част

Каара стоеше на прозореца и се взираше в нощта. Далеч от огъня, тръпки започваха да побиват тялото й. Изведнъж забеляза някакво движение при градските порти – конник влизаше в града. Беше нетипично ездачи да пристигат посреднощ в Краен Рът. В северните земи хората рядко пътуваха нощем.

Луила, старата й дойка, влетя в стаята със запалена в ръката свещ и закрещя:

- Милейди, защо сте будна още? Нима не Ви спохожда сън?

- Всичко е наред, Луила, просто се любувах на звездите. – с въздишка отвърна Каара.

Прислужницата й помогна да легне в леглото под аления балдахин и я зави с дебелите еленови кожи. Сънят дойде неусетно. Отново се повтаряше същото: черен вълк преследваше елен в древна гора. Настигаше го. Впиваше зъбите си във врата му. Вик на гарван. В този момент я събуди гласа на Луила:

- Милейди, лорд Норън Ви очаква.

Каара бавно се надигна изпод пластовете кожи. Уми ръцете и лицето си. Луила среса дългата й абаносова коса и й помогна да навлече фустите. Беше избрала рокля с цвят на лятна трева. Постави на раменете й наменало от кожа на сърна, меко като пух, но топлещо в ледената зима на Севера. То беше по-късо от роклята, за да не се влачеше в разкаляния сняг. След час беше готова да се представи пред господаря на замъка.

Когато влезе в залата, тя бе изпълнена с шума на безброй разговори. Лорд Норън Високият, владетел на земите отвъд Белите планини, се изправи веднага щом я забеляза, което накара глъчката да заглъхне.

- Прекрасна Каара, скъпата ми племенница, с всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. – каза той, с блага бащинска усмивка.

- Милорд, благодаря за гостоприемството с което приехте мен и майка ми, боговете да се смилят над нея. – каза тя, правейки изискан реверанс.

- До кога ще ми благодариш, вече седемнайсет години живееш в Краен Рът. Нима мислиш, че гостоприемството ми ще се изчерпи туко тъй? Заповядай, седни. – той посочи един стол в близост до престола му, насред собствените му деца.

Каара кимна и зае отреденото й място. Пъпреки честта, която й отдаваха, тя знаеше, че тук никога няма да бъде нещо повече от чужденка. „Никога не забравяй коя си и от къде идваш“ – постоянно повтаряше майка й. Слугите й сервираха печено месо и наляха малък потир с вино и ги отнесоха щом приключи. Около нея започваха да се заформят разговори, за предстоящата сватба на най-голямата от петте дъщери на лорда. В края на лятото Лорен щеше да замине за Уитор и да се омъжи за средният син на лорд Бейтон от Уитор – Дас. Той беше снажен младеж, едва навлязъл в двадесетте си години. Косата му беше с цвят на мед, по-тъмна от сламено-русата глава на Лорен. Освен властта, която щеше да донесене това сродяване на баща й, Лорен бе влюбена в Дас от момента в който го видя на един пир преди три лета.

За Лорен сватбата бе повод за радост, но за Каара тя бе синоним на страдание. Тя бе единственото оцеляло дете на лорд Сорд, от рода Ганил, владетел на долините на Табат, житницата на кралството. Преди седемнадесет години, когато тя била пеленаче, Гарм Дико, дясната ръка на баща й, организирал кървав преврат. Собственоръчно наръкал лорда с кама в гърба, а хората му изклали децата му. Съпругата му грабнала пеленачето и потеглила към замъка на чичо си – лорд Норън. Майка й била мъдра жена, знаела, че никой не би посмял да нападне северняците. Така Каара отрасна сред децата на лорда. Сега, когато не беше вече дете съзнаваше, че като законна наследница на най-богата област в кралството, всеки целеустремен благородник жалаеше да се венчае за нея, с което да стане управник на Табат. Дико, който сега управляваше бащините й земи наскоро бе пратил вест, че желае да се ожени за нея, за да укрепи властта си или в противен случай иска главата й. Каара нямше избор освен да бъде умна или мъртва.

Някъде по пладне в залата влезе мъж, облечен с черна кожена рицница и черно наметало от вълча кожа. Беше висок, с тъмна къдрава коса и бледа кожа. Коленичи пред трона на лорд Норън и каза:

- Петир Номек, син на Закари Лоутън на вашите услуги, сър.

- Изправи се, момче. – усмихна се лорда. – Добре дошъл в дома ми. С бащати водихме битки рамо до рамо срещу диваците при Южен залив, освен това е женен за сестра ми. Впрочем как е тя? Приеми извиненията ми, че не те приех още щом пристигна нощес.

- Простете, сър, че пристигнах посред нощ и без предизвестие. Тръгнал съм към Белия Хребет и щях да пренощувам в някой хан, но нощта ме завари на пътя. Сестрави и децата й се радват на добро здраве.

- Тук, на север, няма много ханове. – засмя са се лорда с дрезгавия си смях. – Остани тук и си почини, защото по пътя от тук до Белия Хребет няма села и ханове, само гори.

- Благодаря Ви, милорд. – поклони се той.

- Докато отпочиваш, чувствай се свободен да разгледаш Краен Рът – перлата на севера. Каара, - той се обърна към нея – тъй като от дете не спираш да обикаляш замъка, би ли била така добре да разведеш госта ни.

- Както наредите, милорд.

Тя стана, поклони се и поведе младежа. Заведе го в червената зала, където се пазеше черепа на единствения дракон достигнал толкова на север. Тя разказваше историята и сочеше ту към черепа, ту към някой от многото гоблени на стените. Петир вървеше на крачка след нея и изглеждаше заинтригуван, кимайки с глава. След това тя го преведе през още няколко зали. По някое време го попита дали иска да види най-прекрасното нещо в замъка. Той се съгласи и тя го поведе по извити каменни стълбища. Отвори една стара скърцаща врата и двамата се озоваха на върха на най-високата кула на замъка.

- Това там са Белите планини. – Каара сочеше към някакъв блед силует в далечината. Между тях и замъка се простираше вековна гора насечена от северния път.

Петир остана без дъх при вида на тази величествена гледка. Но въпреки това извърна поглед и се заразглежда в придружителката си. Тя обевидно не беше севернячка. Дългата й коса беше с цвета на безлунна нощ. Очите й, загледани в далечината, му напомниха за зелените полета на Табат, които макар да беше виждал веднъж в живота си, щеше да помни до сетният си дъх.